Любима поема

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък съм, а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
не ме пъди! Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук на бурята с плача...
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

... Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под розат си скрито
той носил зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял!
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакъл той- за пръв път обичан,
заплакъл той, разбойникът! Защо?
какво стопило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по- топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищп
ни с обир скъп, ни с рязана глава...


Ни ти заспа!... А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче-где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?!...