Вампирски, вампирски, ама по Наруто! :Д

Вървях бързо, само колкото да правя нещо. Шумът от токчетата ми по мокрия асвалт бе единственото нещо, разцепващо тишината наоколо. Все още се чудя с какъв акъл излязох в това шибан време, по тая шибана улица и то с тия шибани токчета! С тази моя глава, трябваше да мина точно по най- задънената улица в цяла Япония и защо? Поради липса на сън! Както и да е, беше задушлива лятна вечер, но уличните лампи и някое заблудено прозорче бяха единствените источници на светлина. Погледнах към светлината, но ме побиха ледени тръпки. Този път светещите прозорчета не ми харесваха, имаше нещо зловещо в тях. Приличаха на очи, очи на убиец, готов да напедне жертвата си. Да, знам че съм голяма паранойчка и че ме е бъз и от най- дребниия детаил, но нещо ми казваше, че този път може и да не си въобразявам. Забързах леко крачка, за да мога да стигна по- бързо в дома си и да се изсмея на глупоста си, както винаги, но усетих тих шум на кубинки зад мен. Да, ще кажете, че това е нормално, все пак не съм единствена в цяла Япония, но ледени тръпки ме побиха от този шум. Стомаха ми се сви на топка и чак ми се догади от притеснение. Не можеше някой да ме следи, просто си въобразявах, но дали? Сетих се как ще проверя дали ме следят. Заковах се на място и чух, че човека зад мен също спря. Да, явно този път наистина ставаше нещо.
- Госпожице- чу се зад мен груб, дрезгав глас- Елате, искам да ви покажа нещо.
Обърна се и тръгна в очакване да го последвам. В главата ми ехтеше предупреждение да бягам, да бягам колкото може по- надалеч от този тип, но краката ми стояха като заковани. Внезапно, без никакво предупреждение, аз го последвах, без причина, без да мисля, просто тръгнах. Знаех какво може да стане, но чувството, това шибано чувство на любопитство ме обземаше и замъгляваше съзнанието ми. Сякаш невидими въжета ме бяха хванали и ме носеха като една кукла на конци. Главата ми пищеше от притеснението, а адреналина туптеше във всяка моя вена, трябваше да продължа, нямаше връщане назад. Внезапно дребния мъж пред мен спря на място и ми посочи вратата на някакъв стар клуб с очукани дъски, закрили прозорците и полусчупена входна врата.
- Тук- каза простичко той и аз влязох бавно, следвана от непознатия.
Заслизахме по някакви метални, спираловидни стълби, а под нас се чуваше лека, успокояваща музика. Нямах си и на идея какъв е този клуб, все пак съм отскоро в града и почти не го познавам. Слаба ветлина проникваше иззад някаква врата, а музиката която бях чула по- рано бе мелодична и успокояваща, като бавен рок от 90-те години. Отворих вратата и се узовах в овална стая с голяма камина, която хвърляше слаба светлина из цялата стая, а до камината бяха застанали хора с книги в ръце, пиещи питиета. Настаних се на едно меко, червено кресло без покана, по инеркция, още бях запленена от мястото. Дребният мъж, довел ме тук се беше появил отново, но този път с питие в ръка, което ми подаде. Погледнах го леко недоверчиво, но отпих от чашата. Оказа се джин, най- добрият, който съм пила досега, а повярвайте ми, доста алкохол съм консумирала. Погледнах отново дребния мъж и за пръв път видях лицето му. Бе изкривено в усмивка, очите му бяха малки и изпъкнали като на плъх, а носа чип. Косата му бе мазна и покриваше голяма част от лицето му, но ми направи впечетление приятния аромат, който се излъчваше от него.
- Какво правя тук- попитах директно, без заобикалки, както винаги.
Той просто поклати усмихнато глава, но не ми отговори. Стана ми доста неприятно, че не знам всъщност защо съм тук, но това ми изглеждаше като малко събрание на читателки тийнове. Всеки бе потънал унесено в някаква книга, но нямаше хора над 30-те години, освен мъжа до мен. Той промърмори, че отивал при шефа си и да го чакам тук. Нямаше къде да ходя и без това бях забравила през коя от всичките 4 врати в помещението се излизаше, затова сръбнах отново от питието, колкото да правя нещо. Нямаше и пет минути, когато дребосъка се върна, но този път ухилен до уши, точно като някое дете, получило близалка.
- Шефа иска да те види- каза ми той, подсмихвайки се- Каза, че добре съм те избрал и ме похвали пред всички!
Погледнах го учудено. Нима бях избрана на случаен принцип за прищяфка на "шефа"? Стомаха ми се сви болезнено, какво забога правех тук! Да се удрям в тъпата кратуна, за какво ми беше да следвам този плъх! Сега исках само да съм си в топлото, сигурно легло с любовен роман под ръка, но не! Нямаше въръщане назад, така че продължих без да роптая. Дребосъка бутна някаква стена, а зад нея се откри нещо като тунел, осветен от множество факли, разположени на еднакво разстояние една от друга. Влязох без много да се колебая, като си слушам тъпата кратуна, сега ще търпя, пък каквото ще да става. Тунелът явно бе кратък, защото скоро видях друга врата, зад която се чуваше силна музика и викове. Дребосъка побутна вратата, която се отвори и разкри пред мен невероятна гледка. Шумен купон, пълен със полуголи жени, танцуващи по баровете и масите.
-Ето го шефа- посочи ми той най- далечната маса, а оттам ме гледаха две черни очи, от който по целия ми гръб се разляха студени тръпки. За пръв път го видях, този спомен още е в съзнанието ми и ме хвърля в смут.


Нататък колежката! :Д

Колежке, недеи да скромничиш, знам те как пишеш, нали ти четях сичко! :Д

Браво,Мартиии! Давай по-бързо следващата глава,щото нямам търпение!